Изминаха малко повече от 17 години от най-големият ни успех на футболно ниво, а именно бронзовите медали от Световното първенство в САЩ. Време, за което едно дете пораства и се превръща в почти оформен и завършен човек. Нещо което определено не може да се каже за отбора ни по футбол, като този период от време бе напълно достатъчен за да стигнем абсолютното дъно във футболно отношение, като обаче и упорито продължаваме да копаем надолу.

Сигурно доста от четящите с умиление си спомнят за “онова” лято през 1994-та година, превърнало се в най-големият ни успех не само на спортно, а и на национално ниво след обявяването на Независимостта на България през 1922-ра година. Едно лято, в което нямаше врагове, а всички, познати и непознати, обичащи се и мразещи се, се прегръщаха дружно по улиците, пееха с пълно гърло песните на победата и вдигаха наздравици. Едно лято, в което само в рамките на няколко дни, Българският национален отбор по футбол постигна 2 победи над последните 2 световни шампиони – Аржентина и Германия, съответно с 2:0 и 2:1, които не дойдоха в следствие на добро стечение на обстоятелствата, а предвид изключително добрата игра показана от нашите футболисти, които по това време бяха ключови фигури в едни от големите отбори в Европа. Едно лято, което можеше да е и още по-радостно и паметно, ако не беше “онзи” френски съдия, Жоел Киню, който може да влезе в Книгата на Гинес като анатомично и биологично чудо, тъй като незнайно как и откъде извади още няколко рамена, с които побутна Италия до Финала. Но на нас ни стигна и 4тото място, като може би това е един от много малкото случаи, в които ние, българите, се задоволихме с по-малкото постижение от възможното. Но еуфорията бе прекалено голяма, постигнатите победи прекалено значими, за да отделяме внимание на някакви дреболии като спечелване на сребърен медал (ако по-някаква невероятна случайност бяхме достигнали Финал, едва ли някой щеше да ни допусне до златните медали). Важното бе, че се бяхме показали на Света като футболна сила, разполагаща с класни футболисти и всички фенове на тази игра в България виждаха една прекрасна основа за градене на бъдещето, като най-вероятно много от тях са си представяли и участие на Финал след няколко години.

Но реалността се оказа съвсем друга, но предвид случващото се в страната ни, може би трябваше да я очакваме.

След това 4то място в САЩ, последва едно участие на Европейско първенство през 1996-та, където се представихме достойно, завършвайки с 4 точки, на една от 2рия в групата Испания, като пак претенциите бяха към съдиите, които ни отмениха един редовен гол в двубоя с Иберийците. През 1998 година отново се класирахме за Световно първенство, където обаче играхме откровено слабо, записвайки едва 1 точка и регистрирайки загуба с 1:6 от Испания. Последва една пауза, в която Българският национален отбор по футбол пропусна едно Европейско и едно Световно първенство, за да се класира на Европейското в Португалия през 2004-та година, където обаче бяхме тотално надиграни и разгромени първо от Швеция с 0:5, после от Дания с 0:2, за да дойде и така да се каже “почетната” ни загуба от Италия с 1:2. Именно това се оказа и последното ни участие на голямо първенство и точно тук някъде червената лампа започна да свети все по-ярко и по-ярко, но нямаше кой да я види и в крайна сметка дори и тя си даде сметка, че няма смисъл и угасна..

След едно поколение, т. нар. Златно, състоящо се от футболисти като Христо Стоичков, Красимир Балъков, Любослав Пенев, Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Йордан Лечков, Наско Сираков, Ивайло Йорданов, Трифон Иванов, Златко Янков, Петър Хубчев, Цанко Цветанов, Емил Кременлиев и още редица играчи, които винаги бяха готови да се включат и да помогнат за каузата национален отбор, ставаме свидетели на отбори, които се състоят предимно от нехранимайковци. След отказването на последния останал от тях, Краси Балъков, през 2003 година, единствените футболисти, които правят впечатление от националната ни гарнитура са Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров (също и Даниел Боримиров, но той се отказа едва 2 години след Балъков). Или иначе казано, за тези 8 години от тогава, националният ни отбор е разчитал на едва 3ма играчи да го поведат към така мечтаните и обсъждани надълго и нашироко успехи. 3ма играчи, които сравнени с тези 13 споменати по-горе изглеждат меко казано смехотворно. Още повече че в известни периоди след 2003 година, отборът трябва да се справя без някои от “Светата троица”, след като Стилиян Петров се отказва на 11 октомври 2006-та, заявявайки че докато Христо Стоичков е селекционер на отбора, той повече няма да играе, но се завръща след само 5 месеца, за двубоя с Албания. След няколко години, на 13 май 2010 година от националната фланелка се отказва и Димитър Бербатов, след голям медиен скандал, като причина за отказването му е ръководството на БФС и приближените му мениджъри, които според Бербатов са главните виновници за състоянието на футбола ни в момента. И бившият ни капитан изобщо не е далеч от истината..

Скандалите винаги са били неизменен спътник на националния ни отбор в последните 20тина години, като дори и Златното ни поколение се тресеше от размирици, както с журналисти и фенове, някои от които бяха пращани “да духат супата”, други при майка си и леля си, така и вътре в отбора, като къде Стоичков не се разбираше с някой, къде Пенев, къде и двамата заедно, но в крайна сметка, надделяваше футболното и националното и на терена всички показваха, че са обединени от каузата да защитават националната фланелка.

Но в последните години, скандалите не стига, че зачестиха, като едва ли има някой футболист, който да не е бил на нож или с някой свой колега, или със селекционера си, но за сметка на това много често причините за това са далеч от футболните, като в повечето случаи става въпрос за някоя “певачка”/квачка. Последните официално нажежени по тая ос са Николай Михайлов и Валери Божинов (Лозанов), които би трябвало да се водят едни от основните млади играчи в отбора, но след размяната на съпруги едва ли могат да създадат нещо друго в съблекалнята освен напрежение. Не един път знайни и незнайни ритнитопковци са оставали сърдити на селекционера, затова че не са били включени я в титулярния, я в разширения състав. Не стига, че качествата им на терена са сходни с тези на играчи от аматьорските дивизии на Англия, ами и самочувствието им е като на Кристиано Роналдо. Много пъти сме ставали свидетели как отбори със скромен потенциал и качества са играли мъжки и са се представяли достойно срещу именити съперници, но това е ставало именно когато те са играли като отбор, загърбвайки всякакви лични интереси, за сметка на националните такива. Нещо което при нашите т.нар. национали изглежда толкова изпълнимо, колкото и кацането на човек на Марс. Именно поради това дори е срамно тези хора да се наричат Национален отбор на България. Далеч по-подходящо би било сборен отбор на нощния живот в България. Това ме подсеща и за изявлението на Стилиян Петров наскоро, че проекто-национала Георги Миланов бил футболист с изключителен потенциал и не сме виждали халф като него. Не, Стенли, виждали сме и то доста такива. Виждали сме ги по дискотеки, по светски събития, светски хроники, по луксозните магазини. Виждали сме ги навсякъде, с изключение на терена. Само там се скриват и заприличват на мишоци. Какви ли не определения сме слушали през годините. Че Благой Георгиев ще е геният в средата на терена, който ще раздава феноменални пасове – смесица едва ли не между Зидан и Бекъм. Валери Божинов бе определян като един от най-талантливите млади нападатели в Европа. Да, определено има талант в него, който обаче май се изчерпва с малоумните му изказвания и повтаряния на “и пак казвам”. Чавдар Янков бе надеждата ни за заместник на Стилиян Петров, като дори се очакваше да стане по-добър от него. Само че Стилиян все още е капитан на Астън Вила, докато Чавдар го прехвърлят от отбор на отбор по същия начин, по който момичетата по магистралите скачат от камион на камион.

Но каквото ни е нивото на футболистите, такова е и на селекционерите. Постът на селекционер на Националният ни отбор е може би най-оборотната професия в страната. Дори и момичето, което ще срещнете утре да ви дава някой флаер на улицата сигурно ще се задържи по-дълго на позицията си, отколкото Димитър Пенев, Пламен Марков, Стойчо Младенов, Димитър Димитров – Херо, Христо Стоичков, Станимир Стоилов, Лотар Матеус и сега Михаил Мадански (извинявам се ако съм пропуснал някой, но просто паметта ми не може да запомни толкова много имена за толкова кратко време). По този показател отново поставихме своеобразен рекорд в Световния футбол, след като започнахме приключилите вече квалификации с един селекционер, за да го сменим с друг и в крайна сметка да завършим с трети. И това за период от 2 години! Гордост Българска! И не стига, че постоянно се уволняват и назначават селекционери, ами и след всяко уволнение от някъде се чува за възможността на поста да бъде назначена някоя стара муцуна, като не са малко и случаите, в които това се е случвало. Най-споменаваното име винаги е това на Димитър Пенев, който винаги няма нищо против да се пробва отново за 1-2 години. Лично аз не се сещам за друга организация, компания, фирма или каквото и да е, която да се обръща към уволнени вече кадри.

За ръководството на БФС мисля няма какво да се говори. Хора, които и понятие си нямат от бизнес и ръководене на организация. Защото функцията, която БФС трябва да изпълнява е доста повече бизнес ориентирана, отколкото футболна. Защото при едни правилни инвестиции в школи, стадиони и съоръжения, резултатите неизменно ще дойдат след време, като и съответните инвестиции ще се завърнат. Ако не финансово, то поне морално, с още едно такова “Американско лято”. А именно това е едно от нещата, заради които всеки българин си плаща данъците. Да може на фона на сивото и мрачно ежедневие, поне отвреме навреме да бъде зарадван по спортни поводи. Но докато основни приоритети на ръководството на БФС са игрите под масата с мениджъри за комисионни, набутването на зетове, племенници, братовчеди до девето коляно, ортаци, баджанаци в националния отбор, то бъдещето на този отбор изглежда все по-сиво и по-сиво.

На фона на така създалата се ситуация, мисля че изобщо не трябва да се учудваме от това последно място в този квалификационен цикъл. Както и от отказването на Димитър Бербатов преди година и половина. Не може вече почти 10 години играта ни да се върти около 3ма играчи и да очакваме чудеса. Не може безспорно най-класният ни играч след Христо Стоичков да бъде оплюван надълго и нашироко в медийното пространство. Не може да играеш с тактика “подай на Бербатов, пък той да се оправя” и да очакваш той да вкарва хеттрик във всеки мач. Не може да очакваш от играч, който всяка седмица тренира и играе с играчи от световна класа (в последната година гледа от скамейката, но преди бе основен играч както в Леверкузен, така и в Тотнъм, че дори и в Манчестър Юнайтед) да се прибере за двубой на националите и да оправи играта. Не може това да се случи при положение, че цяла година получаваш пасове от хора като Михаел Балак, Гарет Бейл, Роби Кийн, Кристиано Роналдо, Райън Гигс и още куп други звезди на Световния футбол, а тук трябва да ти подават хора като Чавдар Янков, Благой Георгиев и още куп други звезди на Световното дружество по безхаберие и гелосани прически. Да, Бербатов може и да е бавен и муден както в движението си, така и в някои свои отигравания, но той е бавен и муден на фона на играчи като Аарън Ленън, Райън Гигс, Кристиано Роналдо, Уейн Рууни. А не на фона на Чавдар Янков. И въпреки че стила му на игра не успя да се впише към стила на игра на Манчестър Юнайтед, доста бързо забравихме как Бербатов бе един от топ-нападателите в Европа по времето когато играеше в Леверкузен и Тотнъм. И дори с неуспяването си да се впише в Юнайтед и бавността и мудността му, пак успя да стане голмайстор на Висшата Лига на Англия. И нека всички хора, които бяха виновни за напускането му на националния отбор се замислят какво дойде след него и да помислят дали биха си посмели да го плюят отново. Сигурно сме единствената страна, която е изгонила най-добрия си играч за последните 10 години чрез медиите. А най-вероятно ще си останем и единствената такава.

И след като изпаднахме в четвърта урна за квалификациите за Мондиал 2014 в Бразилия, нека не се учудваме ако след време сме в последната урна и се надяваме да измъкнем поне една точка от домакинството си на Лихтенщайн, че да не завършим квалификациите “капо”. И въпреки че това е добре от гледна точка на залаганията, тъй като все още букмейкърите предоставят доста високи коефициенти за наши загуби, не мисля че някой е доволен от състоянието, в което се намира българският отбор. А и винаги е по-добре да спечелиш някой лев след добра игра и победа за твоя отбор, отколкото след безлично разхождане по терена и унижаване от всеки наш съперник..